Домашното раждане на Самуил

Разказва Мирена:

Привет на всички, на които ще е интересно споделянето за нашето раждане. Казвам нашето, а не моето, защото участниците бяха четирима и никой не биваше да липсва. Главният участник в раждането беше бебчето, заобиколен от мама, тати и Отец. Ние тримата бяхме единствените свидетели на раждането на малкото човече. Уханието и трепкането на свещичките, успокояващото въздействие на приятната музика, пукането и топлинката на дръвцата в каминката… И в тази атмосфера, за която се погрижи тати, присъстваше пълната вяра, че всичко е наред и Природата и Отец няма да допуснат да се случи нещо лошо при тази поредна стъпка от съществуването на малкото детенце. Защото според мен раждането просто е продължение, а не начало.

А ние с бебо вече се познавахме и по време на бременността си правехме опити за всякакъв вид контакти, с изключение на прекия визуален контакт. Оказа се, че понятието трето око може да включва вътрешно зрение, вътрешно чуване, вътрешно обоняние, усещане за допир, усещане за енергийно присъствие и енергийно движение, обмена на мислени картинки, избора на име и т.н. Въобще като споменах картинките – това беше много важна и в един момент се оказа дори решаваща форма на общуването ни със Самуил. (Защото ние от четвъртия месец му викахме по име.)

Най-вероятно когато към края на бременността съм си представяла раждането, детенцето се е стъписало от тези малко хаотични мои мисли и в 34 седмица се оказа на изходна позиция с дупето напред. Тогава се сетихме с тати, че всъщност когато аз преживявам раждането мислено, бебчето не знае че е мислено, за него всичко е реално, щом съществува импулс от мозъка ми към него. И малко се е „панирало”, както се казва, и почна да се върти и да ме боде. Като се роди се оказа, че ме е боло с нокти-не си ги беше изръфало преди раждането :-)

Според мен бебчовците излизат с крака или ръката напред, защото когато контракциите изведнъж са започнали да ги изтласкват от уютното им местенце, толкова удобничко и защитено до сега, единственото, което познават и те инстинктивно изпадат в нещо подобно на паника и започват да ръкомахат и кракомахат-така си го представям. Та като се обърна за седалищно раждане, аз започнах да го успокоявам и да му пращам картинки че ще се плъзне надолу и че ще трябва да си прибере ръчичките и крачетата

Самуил, минути след раждането

 и да не маха много с тях, за да му е по-леко пързалянето и после как ще го гушна и ще му е топличко и хубаво, както му е било вътре, дори по-хубаво и докато му пращах картинките буквално го усещах вече в ръцете си как го гушвам. Затова сега  трябва да се обърне с главата надолу. Въпреки, че бях убедена, че усеща картинките ми, разумът ми беше учуден от факта, че когато започнах да го обръщам мислено, все едно че го обгръщам с физическите си ръце и го завъртам бааааавно, бебчето наистина започна да се обръща. То му беше вече тесничко и се усещаше всяко движение. За да му помогна механично, правех леки упражнения за обръщане, които открих в интернет.

И най-важното, че не повярвах на някои „доброжелатели”, които казаха, че упражнения за обръщане не се препоръчват, защото става усукване на пъпната връв. А се препоръчва операция. Ама че смешка.. Не бива да изброявам всички страхотии, които хората изкопават в такива моменти от опита си и от съзнанието си и разказват за меко казано усложнения при раждане. Просто един приятелски съвет към всички „доброжелателни” съвети, които имат за цел да предизвикат страх, приемайте като смешки, които хората ви разказват, за да ви дадат възможност да им докажете обратното. И в последствие като резултат се оказа, че наистина всички изброени ми страхове могат да се трансформират с едно единствено нещо-пълна вяра в положителния успех и никакво никаквичко съмнение. Това се оказа решаващо-никакво съмнение, дори и мъничко съмненийце. Иначе се получава много коварно-щом някой ти разкаже нещо недобро, ти неволно го виждаш как се случва и ако не се усетиш навреме и не промениш картинката, която си видял в съзнанието си след разказа, тя остава и работи без да искаш. А когато човек вземе нещата в свои ръце, трябва да е много бдителен и наистина на разчита единствено на себе си и на вярата си. Като стана въпрос за вяра, според мен не е нужна някаква грандиозна лозунгова вяра в Бога, а нужно е едно простичко убеждение, но твърдо и непреклонно, че всичко, което ни се случва е за добро, за наше добро, независимо от това как ни изглежда на нас и че Природата в своята удивителна хармония е сътворила от две клетки цяло човече и го е ваяла в продължение на 9 месеца, та сега накрая ли ще го остави да загине? – Никога, освен ако не се попречи на естествения й ход. А в много случаи лекарската намеса точно това прави-меси се в естествения ход. А той по моему е свещено нещо и не бива да се самовъзвишаваме до там, че да си мислим, че можем да направим раждането по-добре от самата природа. Ние една мушичка не можем да създадем, а камо ли човече. Тогава с какво самочувствие мислим, че знаем повече от Твореца, създал всичко-от мушицата до човечето. Но това е друга тема, за мен тогава, по време на раждането беше важно да не се съмнявам и да вярвам, че всичко ще мине добре, стига да не му преча.

А единственото, с което може да се пречи на естествения ход на раждането, това е страха на мама или на някой край нея. Затова не допуснах никого, освен тати, защото му вярвам, че като мен може да контролира спонтанните страхове и да ги трансформира в мисли с положителен изход. А, и едно друго убеждение много ми помогна – че на човек му се дават изпитания, респективно болки само такива, които може да понесе и да се повторя – които са за негово добро. Затова не бива да ви плашат родилните болки – те не са по-силни от вас, всъщност стават по-силни, когато се „панирате”. Важно е да умеете да изолирате болката. (Аз тренирах върху зъбобола – казвах си, че зъба го боли, а не мен и интересното беше, че наистина болката ставаше поносима и като че ли се свиваше само в зъба, без да обхваща съзнанието ми и да го замъглява, ако е много силна.) Още повече, че родилните болки са съзидателни, а не разрушителни, както болките, породени от болестно състояние.

Самуил допълзя до гърдата и засука коластра

Четвъртото важно нещо освен картинките, убежденията(вярата) и изолирането на болката е визуализирането на крайния резултат. Никой, дори и с ясновидски способности не може и не бива да предвиди всички подробности на хода на едно естествено раждане-той зависи от толкова много физически, психо-емоционални, мисловни и духовни моменти, че е непредсказуем. Затова единственото, което можем да направим, е да визуализираме само успешния краен резултат. (Аз например се виждах как се обаждам по телефона на майка и казвам-честит ти внук, родих си го в къщи току що, ето го тук до мен. Само не предвидих, че татко ще вдигне пръв телефона, а не мама, но след реалното раждане сякаш отстрани се чух да казвам по телефона точно тези думи, които се бях чувала да казвам във въображението си.) От много други опити от преди стигнах до убеждението, че визуализацията и още повече емоционалното преживяване на крайния резултат са магически и се сбъдват. Затова го приложих и при раждането. Просто използвах всичко, което ми е достъпно-вяра, въображение, визуализиране, интуиция, енергийни и физически упражнения, утвърждения, четене на информация за раждания в къщи – всичко, само не и лекарска намеса. Лекарите ще съществуват докато има родилки, които се нуждаят от тях. Да вярваш в себе си 100% е продължителен процес и не става изведнъж, това е по-скоро резултат от начина на живот и начина на мислене. Така че ако не съществува у вас такава вяра, по-добре се доверете на лекарите – то има два избора да вярвате-или на себе си, или на лекарите. Иначе ще е безразсъдство от ваша страна, както ни обвиняваха, без да знаят нищо повече за нас.

Радвам се, ако съм ви била полезна!
Обичам ви! Мирена

... разказва таткото:

На 20 Април, в зората на утрото синът ни вдъхна първата си глътка въздух в живота си и видя белия свят в родния си дом, в хола, до камината, под акомпанимента на мека музика и птичи песни.

Там аз, Мирена и Бог бяхме единствени свидетели на свещеният акт на раждането.
Бяхме се подготвили предварително за този важен момент, изчетохме литература, преведох доста материали за Мирена (можете да ги намерите на http://homebirth.beinsa.info) свързахме се с други хора, които са раждали у дома. Всичките й показатели бяха добри и не даваха изгледи за проблемно раждане.
Единственият проблем, който откриха беше седалищното разположение на бебето, но с малко "разговори" с него (да, то разбира всичко) и упражнения то се намести правилно.
Всичко беше приготвено -- стерилни ножици, конци, черги, пелени, корито и чакахме. Вече имаше леки контракции през предишните седмици но излязоха все лъжовни.
Контракциите са започнали в 10 вечерта и постепенно зачестиха. Към 3 часа през ноща се събудих от пъшкането на Мирена, която се разхождаше напред-назад и нещо ми каза, че това е нощта на събитието.
Станах, запалих камината, пуснах специално подготвена релаксираща музика, запалих благовония и свещи.
Обстановката беше уютна, релаксираща, обграждаща със сигурност...
Постепенно паузите между контракциите се съкращаваха, болките бяха настоятелни. Тя ту беше права, ту седнала, избираше позите според вътрешното си усещане.
Аз я държах, преливах й сила и я окуражавах. Справяше се много добре.
Околоплодните води бяха вече изтекли. Към 4.50 часа контракциите вече бяха един непрекъснат поток, Мирена ги вокализираше със всевъзможни звуци. През това време тя беше полу-легнала на една страна, после смени позата с кучешка и в един момент усети прорязването. Темето на детето се подаваше! Аз й казах да напъва полека и след няколко напъна синът ми беше в ръцете ми. Това беше единственият съзнателен напън през цялото раждане!

И там, осветен от отблясъците на домашното огнище се появи първородният ми син!

Той изплака на мига в ръцете ми, а аз изживях най-щастливият миг в живота. Казах му: "ДОБРЕ ДОШЪЛ". Беше изключително изживяване, което се помни за цял живот.

Веднага му нахлузихме предварително приготвена шапка и го увихме в една хавлия и вълнен шал (тогава е снимана и първата снимка). Беше целият обвит в бял "крем", който не бива да се мие, защото го предпазва от инфекции в тази нова за него среда. Това бяло нещо постепенно попи и бебето придоби розов цвят.

Мирена полегна на една страна, болките затихваха, 10-на минути по-късно излезе плацентата, доста голямо нещо... Огледах я внимателно дали е цяла (защото знаех, че се случва да остават парчета в майката) и я сложих в една тавичка, която вдигнах над детето за да се изтече кръвта и то да поеме нужните вещества в тези първи и важни мигове, когато заработват дробовете и други органи.

Оттам нататък имаше около 30 минути още затихващи контракции. Имаше леко кървене от матката, но никакви разкъсвания.

Когато кървенето и болките спряха тя си направи промивка с отвара от лайка, която бях предварително приготвил. После отиде, изкъпа се и взе бебчето в ръце и му даде да кърми. След първите глътки коластра то се успокои и заспа.

Мисля, че защото тя избираше позите и се остави на природната интуиция да я води до края нямаше- никакви разкъсвания и увреждания (за дете 3.5кг!), пъпната връв нормална и раждане с главата напред.
Не сме го тормозили да го мерим, къпем, режем пъпната връв и му капем разни капки. Най-важното беше то да легне върху гърдите на майка си, да се успокои след дългото пътуване от топлото й сърце.
Aз известно време държах плацентата високо за да се източи. През това време детето засука, после заспа спокойно и блажено.
Пожелавам всички деца да идват на този свят заобиколени от хармония и любов!
По този повод една наша приятелка-поетеса написа много хубаво стихотворение:
 


РАЖДАНЕ НА НОВОТО

Мъж, Жена, една Вселена.
Дете в утробата отправя се на път.
Любов и тайнство във ръце поемаш,
Животът нов пулсира в малка гръд.

Безпомощни са тя и то пред тебе.
Доверие и обич орисват твоя син.
Тихо с радостта започва ново време.
От днеска посветен си в бащин чин.

 

[обратно към началната страница]