Тук съм описала своите три раждания, които макар и да имат сходства – и трите бяха много бързи (първите две за час и половина от първата контракция, третото – за 50 минути), интензивни, напълно естествени и активни, всъщност и много се различават - по емоционалния фон и усещането. Всичките те ме научиха, че всяко едно раждане е уникално и начина, по който малкия човек идва на света съвсем не е без значение за майката и за детето.

 

1. Появата на Рада – 2001г.

Беше ми любопитно – това явление – раждането. Макар, че знаех, че мога да родя и без да знам нищо за раждането, все пак предпочетох да се подготвя. Изчетох много книги, правих какви ли не упражнения и йога практики , дишания – за периода преди контракциите, по време на, за периода на изгонването и т.н., и очаквах с нетърпение най-накрая да ги приложа на практика.
Когато въпросният ден дойде – точно на термина – след цял ден разходка в парка – една внезапна болка ме стовари на стола, като така ме стегна, че даже и дъх не можех да си поема.  Това нямаше начин да се обърка с нещо друго.  
„- Какво ти стана?” –  ме запита любимият.
Даже не можех да му отговоря, но то и така  си стана ясно. Следващата бе след 5 минути, бяха дълги и продължителни. Въобще не беше по правилата, според които трябваше да има по-голяма пауза,  да са по-кратки и т.н. Толкова бяха връхлитащи, че даже не можех да ходя или да си стоя на краката. Едвам се домъкнах до колата и с всяко едно друсване имах чувството че бебето ще се изтърколи. 
Докато стигнем и вече бях със шест сантиметра разкритие, докато се качим в родилната зала станаха и десет – въобще изведнъж както си нямаше нищо, бебето така се разбърза да излиза, че едва смогнах да се кача на родилния стол. От първата контракция до този момент бяха минали час и петнайсет минути.
И тук малко за обстановката . Действието се развиваше в Майчин дом, 2001г. Тогава нямаше такава раждаемост, както сега, всички бяха бавни, спокойни, не бързаха. Само докато ме приемат – с документи, преглед, клизма, мина доста време. Това, което ме учуди – си спомням – е, че не можех да им отговарям на въпросите, толкова много исках да ме оставят на мира и просто да си изживявам болката на спокойствие. Добре че беше любимият – той охотно отговаряше на всички въпроси, включително и на тези, на които нямаше как да знае отговора, обясняваше колко добре съм подготвена за раждането,  колко много дихателни техники знам, а пък аз през това време и дъх не можех да си поема.
Бяхме си платили предварително за ВИП зала, защото държахме любимия да присъства . Обаче ВИП залата беше заета. Но затова пък обичайната родилна зала беше свободна и освен нас нямаше никой друг, така че за късмет той все пак бе допуснат до раждането.  През цялото време той стоеше до мене и ми напомняше да дишам, но още по-важното бе, че се целувахме дълбоко и страстно и това ми помагаше невероятно да се отпускам. Екипът беше с чувство за хумор и общо взето се забавляваше с нас.
При предварителните ни проучвания, когато ходихме да видим условията, се бяхме запознали с една акушерка - Виолета, която беше отворена за идеите за активно раждане – и сега по случайност и тя беше в екипа.
За мое учудване, столът беше удобен, можеше да се сгъва до необходимия и удобен ъгъл. Имаше и каишки за които да се хвана докато напъвам.  Качих се на него и напъните започнаха. Поех дълбоко въздух и се гмурнах.  За мен раждането беше подобно на гмуркане на голяма дълбочина. С усещането за налягането оттам, което ми помагаше да изтласкам бебето. Сякаш че всичко отвън изчезна – бях като в невидимото подводно царство на Нептун и времето бе изчезнало, както и физическите усещания. Бях вътре в собственото си тяло, съзнанието ми се устреми по пътя на родилния канал, заедно с малкото същество, което отчаяно търсеше изход. Усещах  прилив на голям увереност и сила, идещи отвътре, устременост и посока. Същевременно отвън чувах „напъвай, не напъвай” – следвах доколкото искам и мога инструкциите, и общо взето на третия напън хлъзгавото телце се изхлузи от мен и видя белия свят. Дадоха ми я веднага на гърдите – хлъзгава, лилаво – зелена, с издължен череп като на извънземна, с една дума странна, но много прекрасна форма на живот. Изчакаха връвта да спре да пулсира и тогава я прерязаха, и два след като постоя малко при мен я отнесоха за разните неотложни процедури.
Въобще, този екип си беше чист късмет.

Изводи, които си направих за себе си:
Всяко раждане е уникално, правилата са твърде общи.
Не можеш да контролираш тялото си и дишането си.
Най-добре е да се включиш на инстинктивна програма.
Можеш да се научиш да слушаш тялото си и това е най-добрата техника.

 

2. Появата на Раяна – 2006г.

Обаче при второто раждане нещата не протекоха по този начин. Мястото – отново същото, но след четири и половина години.  Този път Болката се появи рано сутринта в четири и двадесет., събуди ме и ми каза – Хайде!
До шест и петнайсет бяхме вече в Майчин дом.  Отново дежурните процедури, казахме, че сме за ВИП зала, което този път, уви, бе възможно. Казвам уви, защото тази ВИП зала се оказа голяма пародия. Добре, че поне първия път не бях във ВИП зала. Леглото беше като от Втората световна война, напълно хоризонтално, твърдо,  естествено без каишки, които да спомагат заемането на друга поза освен легналата, с поставки на които трябваше да си вирна краката. „Май ще раждаш надолу с главата” – ми каза любимият, за да ме окуражи.

- Извинявайте, но аз така не мога да раждам !– реших да си поискам все пак правото на глас.

За пояснение на майките, които не са и чували, че има друга алтернатива, да спомена, че това е най- болезнената, неудобна и удължаваща раждането поза, в която жената има много по-голяма вероятност  се разкъса, ако не я резнат междувременно за всеки случай. Мускулите на перинеума в тази поза не могат да се отпуснат и обикновено  почти винаги шевовете са задължителни.  Да не говорим, че гравитацията тегли бебето надолу, а майката напъва по хоризонтала – вместо силите да се обединят, те се борят една с друга.
Отговорът беше

- Вижте какво, важно е на нас да ни е удобно! Заемайте си мястото!

- Нямате ли поне някакви възглавници с които да се подпра?- се опитах все пак да извоювам някакво минимално удобство.

- Сега пък възглавници! Тук да не е хотел?

Тук мъжът ми услужливо ми постави пътната чанта отзад,  за да ми подпре гърба, поне да съм в полу-седнало положение.
- Не!!! – извика акушерката – това не е стерилно!

- Ами донесете нещо стерилно, за бога!

Любимият успя да извоюва появата на две възглавници, които не оправиха кой знае колко положението, но все пак  бяха по-добре от нищо.
Аз нямах никаква енергия за битки , контракциите следваха една след друга с мощна сила.

- Отивам за питоцин – каза лекарят и излезе от стаята.

- Не искам, нямам никаква нужда, след малко почвам да раждам - казах.

- Глупости, ти току що идваш – каза акушерката, подготвяйки си разните аксесоари.

- Напъва ми се – бях искрена.

- Така ти се струва – се обърна тя към мен и погледна – О, божичко! Ти наистина раждаш! Извикайте доктора! - И застана на наблюдателния пост. Веднага придойде някаква тълпа – двама доктори, единия после ме ши, една сестра, и още някакви присъстващи, но кои бяха те така и не разбрах.

Чувството ни за хумор бе подложено на изпитание с поставките за краката, от които едната се оказа счупена и кракът ми все се изхлузваше, та любимият трябваше да го придържа. Този път въобще не ни беше до целувки. Аз бях гневна, признавам. Въпреки това спазвах „напъвай не напъвай”, но защо ли? Пак родих с няколко напъна, стана много бързо, въпреки „помощта”, като по едно време чух акушерката да казва „ама много ми е неудобно! Нищо не виждам!Опаа, разкъса се!” чудна работа защо трябваше да раждам в тази поза, при която не получих никаква помощ и никаква подръжка на перинеума? Това би било единствената полза от тази докторска поза. Но я пропуснахме.
Детенцето се роди, прекрасно , малко и хлъзгаво. Този път веднага му резнаха пъпната връв, въпреки че им бяхме казали няколко пъти да изчакат с тази процедура, казаха, че била къса, отнесоха го преди да ми го дадат на мен, мъжът ми ги последва  и после ми разказа, че освен дето са го измили на чешмата, оставили са го известно време да реве и рита уплашено и голо, защото нямали предварително приготвени дрехи и памперс, а пък на него не са му го дали, защото не бил стерилен... това се развиваше извън полезрението ми.
В  същото това  време една жена в бяла престилка се приближи до мен с инжекция в ръка , оголи ми ръката и цък – ми  заби нещо

-   Как во е това – успях да попитам.

- Митардин за откачване на плацентата .

- Но аз не искам такова нещо

-Хайде, хайде! Това е за ваше добро!

С това изненадите не свършиха – след израждането на плацентата, която бе изтеглена с някоя от следващите контракции, когато вече си помислих „свърши се” , се оказа, че всъщност, не - мъчението едва сега започва. Дотук бе веселата част. Дали от това издърпване на плацентата нещо не бе останало вътре, не знам, но в току-що родилата моя утроба, която чувствах като пулсираща рана, вкараха някакви железни инструменти и се заеха да разтварят и да издърпват, да теглят и оглеждат. Какво правеха тези хора, за бога?! Въобще не си спомням първият път да е имало такова нещо. Изглежда са били внимателни и бързи. Сега обаче единственото с което мога да сравня това преживяване е инквизиторския стол. Както и последвалото шиене, което според мен си беше без упойка. Тук вече не можех да не крещя, а любимия ме целуваше в паузите, за да ме отпусне – единствената анестезия, която получих.
Тази следродилна част продължи много по-дълго от самото раждане и доста по-болезнено. Мога да кажа, че това бе най-мъчителното преживяване, което ми се е случвало. И това в първия час от раждането на моето дете, когато е толкова важно майката и детето да са заедно, за да споделят хормоните на любовта. Положителният импринтинг отиде по дяволите... За мен бе особено важно да ми я дадат след раждането да поседи при мен – направо от утробата, за да усети връзката си , а не чужди, безразлични ръце, които се отнасяха към нея като с парче месо. Но...сценарият сега бе друг, авторът не бях аз.

Когато ми я донесоха най-накрая – изкъпана, повита, успокоена, все още не бях на себе си от болка и ми беше много , много криво. Тя бе заспала, тъй прекрасна и смирена, сякаш ми казваше
„Смири се!Наистина, нещата не се случиха по най-добрия начин, но намери силата да ги приемеш.”
Благодаря ти, мила моя за урока, благодаря и на Вселената за това, че давайки ми това преживяване по този начин, ме подтикна към идеята следващия път да не се оставям в ролята на жертва. Осъзнах, че тази роля просто не е за мен. Или както е казал поета „Свобода или смърт юнашка!”

3. Домашното раждане на Авенир

Решението не дойде отведнъж. Първо търсих екип, който да споделя моите разбирания за ненамеса и активно естествено раждане при възможност за избор на поза от мен. Не можех да повярвам, че дори това малко нещо им обърква до такава степен сценария, че отказваха. За информация - гледала съм документирани кадри от болница в Унгария, където раждащите жени са в удобна за тях поза, а акушерката е приклекнала и асистира, независимо от неудобството.

Защо позата е толкова важна? Първо, тя може да съкрати около 30% от пътя за излизане на бебето, да даде допълнително силата на Гравитацията, да намали вероятността от разкъсвания, да даде на жената сила и сигурност - а не тя да лежи овързана в напълно безпомощна пасивна позиция по гръб с вирнати нагоре крака. Този наглед маловажен детайл се оказва ключов за благополучен и бърз изход на раждането, който в крайна сметка само би улеснил докторите. Но изглежда засега това противоречи на техните разбирания за удобство. Това на повечето жени им се струва в реда на нещата. Защото така е общоприето, значи е правилно. Щом докторите казват, че трябва да лежиш овързан за проследяване тоновете на бебето, със системи за какво ли не вкарвани в организма, значи така трябва. Щом трябва да раждаш по гръб с вирнати крака, значи така е правилно. И дори не знаят че благодарение на тази поза има толкова много разкъсвания и че така раждането много се затруднява и забавя.

Но методите на нашите доктори, при цялата модерна апаратура, която ги заобикаля, са вече доста остарели. Във все повече страни по света вече оставят жената да ражда по удобен за нея начин, като ролята на екипа е не да ръководи раждането, а да го спомага при нужда. В страните, в които домашното раждане е прието, акушерката не се намесва в процеса, освен ако е необходимо. Най-малка перинатална смъртност има там, където има най-малка намеса в хода на този процес.   Естествените механизми на тялото на майката са най-добрите. Особено ако тя психологически е подготвена, знае какво да очаква, не се страхува, не се съпротивлява, заема съответните пози, за да спомогне разкритието и раждането.  

И така, като не намерих съответното място и екип, реших да потърся поне една акушерка, която да се съгласи да спомага раждане у дома, като цялата отговорност я поемах аз, бях готова и писмено да оформим нещата, за да не се притеснява. Но и тук ударих на камък. Тези, към които се обърнах ми отказаха, защото: „Ами ако нещо се случи?”

Интересно, защо професионалистите не могат да упражняват своите умения извън болничната обстановка?  
Участвах и в едно предаване, посветено на темата в „Часът на мама”, излъчено на 22.01.2008. повдигнах този въпрос, и след това във форума към предаването доста се изненадах от прочетените там мнения.  Никой вече не вярва, че едно раждане може да протече напълно естествено и гладко, без никаква нужда от намеса, без патология, без усложнения. Защо? Темата си заслужава обширно социологично проучване.  

И тогава дойде последния вариант - неасистирано раждане у дома. Месеци преди раждането попаднах на сайта www.unasistedhomebirth... както и влязох във връзка с две жени, които вече бяха направили този избор и бяха родили в къщи без доктори и акушерки. Вдъхновяващ опит. А и кореспонденцията ми с Клер също имаше своя ефект (вж. Силата на майката)

Защо жената да не може да роди сама без напътствия и авторитети? Да има смелостта да се довери на мъдростта на собственото си тяло и дълбоко вкоренен инстинкт?

Обсъдихме този вариант с моят мъж и решихме, че ТОВА Е. Започнахме да се подготвяме. Изчетохме доста книги, включително и традиционен учебник по акушерство, изгледахме доста филмчета, някои от тях може да видите тук, снабдихме се с необходимите за раждането неща и постепенно времето си дойде.

Контракциите се появиха няколко дни преди събитието. Бяха подготвителни, напомняха, че времето иде.  Държаха ни в готовност. Често се свързвах се детето в мен и мислено го превеждах по пътя навън, вдъхвах му кураж, говорех му...


Ето така:
С всеки изминат ден се приближаваме все повече до раждането ти...
С любопитство и трепет изживявам последните дни, в които сме заедно и в които ти беше до мен, в мен, израсна от плътта ми, образува своето тяло чрез моето тяло и вече си готов да се отделиш...
Прекрасно е като си помисля, че твоето Раждане приближава... ще е хубаво да прекосиш Тунела и смело да излезеш през Прохода. Не се бой, просто се гмурни като в дълбоки води, гмурни се във сушата, защото досега си бил във водата... поеми своя първи дъх смело, не се бой от това ново усещане, то ще те съпътства през целия ти живот...
Може да има момент, в който ще преживяваш затиснатост, но просто продължавай напред. Аз ще се отварям за теб постепенно, ако има нужда, изчаквай ме да се отпусна и тогава продължавай. Баща ти ще ми помага, ще помага и на теб...
Остават броени дни до раждането ти... подготвяме се за теб, така, както трябва...

Помощта на бащата бе много важна за мен. Мислех си как времето на патриархата е заклеймило жената да ражда в мъки, още в Стария завет, като мъжът винаги е чакал някъде другаде раждането на своето дете, но не и до жената, не и като неин помощник. А той може да направи много за да облекчи нейното положение - масажи, сред които има такива, които стимулират процеса и такива, които облекчават болката, може да я целува дълбоко, за да отпусне тя лицевата си мускулатура, която пък е свързана с мускулатурата на вагината, може да диша с нея, да вика с нея, да бъде с нея в този извънреден миг.  Мислех си и затова,  че вече епохата на Водолея е настъпила, а с това идва и нов ред на Земята, при който не Матриархата, отминал преди хиляди години, не и Патриархата, който си отива заедно с епохата на Рибите, но Баланса между мъжкото и женското начало, при който мъжът и жената са равностойни партньори... дори в раждането... Колко естествено е  детето, заченато в любов между двамата, да бъде посрещнато именно от своя баща - той да го поеме, той да му отреже пъпната връв, той да го подаде на майката... Така кръгът се затваря…

 

Раждането

Самото раждане протече неочаквано бързо. Предишните ми две раждания също бяха много бързи – за около час и половина след първата болезнена контракция, но това сега би рекорда. От първото прорязване, при което вече разбрах, че е наистина сериозно до раждането на бебето бяха минали само 50 минути. Едва ли можеше да стигнем до болницата ако бяхме решили да ходим там.  А сега бе толкова добре, че можех да се отдам на раждането без да мисля как ще стигна до колата, без да мисля за задръстванията, дали ще успея да стигна навреме, без да попълвам документи и да отговарям на въпроси, без излишни движения, премествания, клизми, пукане на водите, вагинални прегледи и всички тъй до болка познати неща.

Вместо това просто се облякох подходящо и се отправих към приспособлението за раждане.
Бяхме изобретили едно много удобно нещо - един хамак, хванат на една кука за тавана, който ми позволяваше изцяло да освободя тежестта от таза, кръста и краката и същевременно да имам свобода на движенията (вж. галерия - архив). Можех да заемам различни пози - на колене, клечаща и други, които предварително познавах добре и се бях погрижила за удобството в тях.
Имах и голяма гумена топка, също много удобна за началната фаза.
Процесът се развиваше със шеметна бързина.
Усетих как започва отделянето и придвижването надолу. Прокървях.
Болката си бе сериозна - нито можех да ходя по време на контракциите, нито дори да говоря, само дишах дълбоко и потъвах...
Почти не различих момента, в който болката се превърна в желание да напъвам. Стори ми се твърде скоро, за да е истина. Опитах се този път да не напъвам силно и дълго, както предишните два пъти, защото макар и да бях изкарала бебетата с по три напъна, се наложиха няколко шева, а сега нямаше да има кой да свърши тази работа. В този случай виковете ми помогнаха. Оставих се на идващите звуци, като чрез тях изкарвах голяма част от енергията, караща ме да напъвам. Самият напън се стараех да е точно с такава сила, каквато тялото ми искаше – не му давах допълнително сила, а го оставях да премине такъв, какъвто е. Опитвах се да правя кратки напъни, по два-три на контракция. Така определено беше много по-добре, дори имах илюзията, че мога да контролирам процеса. Чувствах се много сигурна и спокойна, въпреки болката.
Когато същинското раждане започна, вече бях в клечаща поза, която се оказа наистина много удобна за тази цел. Мъжът ми ми поддържаше перинеума с топли кърпи, за да му помогне да се разтегне и отпусне. Това наистина върши работа, чудно защо не го правят в болниците, а бързат да режат. Не само се спестяват излишни шевове, но и възстановяването става много по-бързо.
При поредния напън любимият възкликна:

- Виждам, показва се - идва с мехура! - до момента водите ми все още не бяха изтекли, пък и за първи път не ми ги бяха спукали. 

При следващия напън главата излезе, все още обвита в околоплодния мехур като в скафандър.   
Беше ми много приятно да се отпусна в този момент, не усещах никаква болка. Главата бе излязла, очаквах следващата контракция, за да изкарам тялото.

- Приготви се - казах, когато тя започна. Напънах  и усетих изхлузването на телцето, попаднало в отворените ръце на баща му. Чак сега мехура се спука и бяхме обляни от топлата му вътреутробна вода. В момента, в който излезе тялото почувствах голямо облекчение и покой. Блажено се отпуснах. Малкото розово телце размахваше ръчички и крачета. Баща му го избърса, пови и така ми го подаде, прегърнах малкото същество, то проплака няколко пъти, но после се успокои, сложих го на гърдите си и то веднага се ориентира какво да прави там - първо се почуди, но после засука. Знае се, че това спомага бързото отделяне на плацентата, а и веднага след раждането сукателния рефлекс е все още доста силен.

Прегърнахме се и тримата, беше толкова прекрасно. За първи път можехме да изживеем тези мигове заедно, напълно отдадени на Появата на Новия човек, да го приветстваме като достоен пълноправен член на нашето семейство. Все още пъпната връв ни свързваше. Малкото човече се опитваше да си отвори очичките, да огледа къде е дошло, увихме го топло, и докато му се радвахме, плацентата се отдели с поредната контракция. Е това вече беше облекчение от ново ниво. Почувствах се съвсем разтоварена и облекчена.

Всичко беше в кръв, разбира се, милия Татко все хвърчеше за това онова, и както по-късно каза той: „Бог и ангелите се погрижиха за раждането, но цялата санитарска работа я свърших аз...” Много съм му благодарна за всичко, което направи за нас, за неговата преданост и любов, които се изявиха по този възхитителен начин. Посрещането на Новия човек...

По-нататък  спомените ми с е губят и сливат, не ми се говореше, просто ми се потъваше в това прекрасно състояние на добре  свършена работа, на единство и тотално приемане. С малкото същество в ръцете ми

[обратно към началната страница]