Домашното раждане на Петя

Да родя в къщи.....

Вдъхновяващо желание !

Предизвикателство!

Факт!

 

Историята на това раждане започна много преди самото него и продължава още.

 

Всичко започна още по време на първата ми бременност. Още тогава в мен се бореха противоречиви чувства относно болницата, методите и средствата там, отношението на персонала, престоя и прочие, притесненията ми се подсилваха и от разкази на вече минали по този път. Струваше ми се страшно и ненужно в такъв момент да те подлагат на клизми, прегледи, системи... Да родя вкъщи ми изглеждаше далеч по-хубав, по-спокоен, по-правилен начин това да се случи. В момент , в който всичко което преживяваш ти е чуждо и ново, като че ли познатата обстановка щеше да е опора, постоянна величина, константа, спокойствие и сигурност.

 

Уви тогава това не се случи. Предложих на лекарката водеща консултациите ми , но тя отказа, а страхът натрупан от разкази за раждания , от обществено закотвени изрази от типа “При раждане жената е с единия крак в гроба”, от страха “Ако нещо се случи с бебето” се отказах от тази идея. И така първото си дете родих в болницата “Както  си му е реда” , със системки, клизма, амниотомия,  епизиотомия, и един час “НАПЪВАЙ”.

Когато разбрах, за втори път, че съм бременна реших, че този път ще е вкъщи. Желанието ми беше този път да истинско, да го напрвя аз, да почувствам тялото си , да почувствам бебето, да съм там и да бъда. Започнах да търся информация, да прелиствам сайтове, да разпитвам старите хора, да черпя опит, да трупам знания в тази област.

Намерих много статии за активното раждане, то беше като отговор на желанията ми, израз и въплащение на това, което искам да постигна. Тогава решението ми стана още по-твърдо. Наясно бях, че няма как това да стане в болница, не и в България. Изчетох доста неща за активното раждане по света, как това се случва и по болниците, как мъжът и жената сами се справят , а лекари  и акушерим дават само напътствия и са едвали не невидими. Да , но не и тук за жалост.

 

 Въпреки , че знаех , че ще получа отказ , поставих въпроса за домашно раждане на лекарката водеща консултациите ми, като дадох да разбере, че това е решение от което няма да отстъпя. Прие ме несериозно, увърташе, правеше си шеги, да дойдел деветия месец пък тогава да му мислим...

 

И деветия месец дойде. През това време се бях подготвила с информация, а и емоционално. Намерих много жени разбиращи и подкрепящи желанието ми, на които благодаря за подкрепата, свързах се с още две жени , които са родили неасистирано, съвсем съзнателно са взели това решение, съвсем умишлено са го извършили в къщи и то в България. След много размисли и разговори със съпруга ми , стигнах до извода, че предпочитам да имаме неасистирано раждане, отколкото болнично раждане вкъщи, за това и се решихме на неасистирано раждане. Въпреки това , отново предложих на лекарката да присъства, като отново наблегнах на това, че сме го решли твърдо. Последва отказ, хладно нападателно  отношение.

 

Подготвяхме се за идването на бебето, направихме легълце прикрепено за нашето (на което сега спи каката, защото бебчо е при нас :) ,подготвихме дрешки , дори взехме вана, защото обмисляхме и водно раждане. Подготвяхме се и емоционално. Съпругът ми ме подкрепяше през цялото време, беше ми опора и сила. Подготвяхме бебчо, говорехме му, пеех му, галехме коремчето. Подготвях и дъщеричката ни, понеже имаше вероятност да не може да я заведем при баба й, а  обмисляхме и варианта тя да присъства, но решението щяхме да вземем в последния момент, за това и трябваше да е подготвена. Много упреци изтърпях в това отношение. Но за нея, а и според мен за всички малки деца раждането  не е нещо страшно, те не са обременени с предразсъдаци и страхове, за нея това беше нещо естествено, чакано и искано-появата , раждането на братчето й .

 

На 25.09.2007 се събудихме сутринта,  Боко отиде на работа, а ние с Маги си направихме най-страхотните палачинки. След това оправих из къщи, облякохме се и тръгнахме на дълга разходка. Одавна не го бяхме правили, последните месеци на бременността, трупнатите килограмчета и летните горещини ми служеха за оправдание.

 

Но днес беше различно,  днес беше хубаво. Дългата разходка приключи след повече от три километра до работата на съпруга ми. Взехме си тати и се прибрахме.

 

След като приспахме малката, до късно прелиствахме “уроците по раждане” из нета и си говорихме, след което си легнахме.

В 3.15 се пробудих от първата контракция. Изчаках и втората, още 8 мин и дойде третата. Събудих Боко. Не мога да опиша усмивката и спокойствието му. Не скочи, не започна да се лута и мотае, а ме погледна и се усмихна спокойно и доволно.

 

Следващите три контракции бях на 7-8 мин. През това време Боко извади всичко предварително приготвено, нагласи камерата, дори изглади пелените за бебето.

Аз се насройвах, чаках, усещах. Противно на очакванията ми , дори за миг не почувствах колебание, а страхът и притесненията, които така и не успях напън да преборя през изминалите девет месеца, сега ги нямаше. Бях спокойна и уверена.

 

 Много бързо контракциите зачестиха, после изчезнаха или по-точно сляха се , нямаше отделни контракции, нямаше циклично повторение, сякаш беше цял свързан процес, усещах как бебето минава през мен, а аз го напътствам и му  помагам. Беше процес който ние двамата с него изграждахме, почивахме и продължавахме когато сме готови.

 

Сменях позите през цялото време, лежах на една страна, сядах, заставах на колене, разхождах се, отивах до банята и се поливах  с топла вода, което много ме отпускаше. Боко ми помагаше да заема желаното положение, масажираше ме , гушкаше ме, целуваше ме, беше там за мен. Всичко течеше гладко и плавно.

 

Около 5 часа на вратата се появи едно полузаспало човече. Маги се беше събудила. Поиска вода и попита какво правим. Отговорихме й , че бебето се ражда, че ще си има братче. Очите й светнаха. Започнаха въпроси- Ама къде е ? Кога ще излезе? Излиза ли? Предложихме й да си легне, но тя категорично отказа, вместо това си поиска от палачинките, който бяхме направили през деня. Като похапна, взе да се върти около мен да ляга до мен и да ме гали по лицето и по коремчето, без да досажда, да мрънка и да иска нещо , знаеше че трябва да е търпелива.

Стана седем часа. Чувството на напън се усилваше, усещах главата , до тогава можех да усетя само околоплодният мехур като балонче вървящо преди главата, имаше момент когато мехура се виждаше на изхода, за да ми е по-лесно да следя какво става сложихме огледало на удобно да го виждам място. Водата още не се беше пукнала. Напъните започнаха, нямаха нищо общо със спомените ми от болницата, не напъвах неистово, не се напрягах, тялото ми вършеше всичко, а аз малко му помагах . Не се стараех да направя три напъна един след друг за по еди колко си секунди, просто следвах усещанията, следвах природата, следвах тялото си. Станах разходих се след това застанах на колене и водата се пукна. Позата която заех след това беше позата в която родих. Седнах облегната на една страна и си починах, после се обърнах леко срещу огледалото и видях, че главата се е показала. Бях изморена. Но тази гледка ме зареди. Боко се ухили, а Маги която вече нямаше търпение попита баща си това ли е главата и след като той улисан и развълнуван не й обърна внимание тя ме попита -”Мамо, това ли е главата на бебето”, отговорих й . “Да мамо това е главата , бебето идва ” – при което тя започна да скача, да се смее силно, да крещи и да повтаря – “Ура , имаме си братче, имаме си братче, имаме си бебе”

 

Беше толкова емоционален момент, сякаш точно тогава осъзнах, че това е реалност , че ни се случва, тук и сега. С Боко не издържахме и ние започнахме да се смеем с глас. Бебето излизаше , а аз не спирах да се смея и да се дивя на момента. Главата е вече наполовина навън, аз напъвам още веднъж и вече е родена Поглеждам и виждам мъничката главичка, нослето, очите, малко ушенце, не мога да повярвам и да спра да се смея и да се дивя на това чудо, на екстаза на този момент и на това преживяване.Спрях за секунди да си почина. Боко стой и очаква бебето, още един напън и Преслав се роди в ръцете на баща си и с възгласите на кака си в 7,15.

 

Боко веднага ми го подаде. Бебчо изплака , точно за секунда, изкашля се и се пое дъх за първи път. След това се гушна в мен и се отпусна. Не бързахме. Боко ме прегърна, целуна ме, погледна ме в очите и каза: “Благодаря ти”

 

Времето спря. Един живот започна.

 

Погушках го за да се успокои, завихме го с приготвените пелени и му дадох да суче. И така гушнати , без да мърдаме изчакахме да се роди плацентата, а тя също не бързаше, остави ни да се насладим на момента. Плацентата се роди чак след 45мин. С един напън.

Последва, прерязването на пъпна връв, оглеждане на плацентата и прочие.

 

Даохме Преслав на Маги да го гушне, тя грееше от щастие. Боко нямаше търпение да се обади на всички, но  аз не бях готова да се разделя със сладкото уединение на момента, искаше ми се да спра времето и да се наслаждавам дълго на водопада от топли чувства , който ме заливаше. Бях изморена, но много горда, доволна , щастлива.  

Това раждане ме направи силна, вярваща в себе си , можеща.


 

В началото на разказа написах, че историята на това раждане продължава, понеже то, както и другите които са се случили и продължават да се случват , са част , стъпка в разчупване на стереотипите, отварящи път на домашното раждане в България. След раждането на Преслав срещнах и срещам грубо отношение от институции и лекари, въпреки, че по никакъв начин не съм нарушила закона или навредила на някой. Мисля , че това трябва да се промени. Знам, че много от вас, които четете този разказ, не одобрявате домашното раждане, но ще се съгласите, че българката има право да избира, а институциите са длъжни да й предоставят този избор.  Не да бъде ПРИНУДЕНА да избира неасистирано домашно раждане при нейните условия или болнично раждане при условията и реда на лекарите. Във връзка с това подготвям петиция до Министерство на здравеопазването и ще се радвам на конкретни предложения от  ваша страна, както и на подкрепата ви.

 

[обратно към началната страница]