Домашното раждане на Дора

Ето я историята на моята първа среща с Калоян.

Той бе чакано години и много желано от мен дете. Сега си мисля, че е имало защо да чакам. Определено ако бях родила на 25 години, нямаше да се случи по този чудесен начин. Нито щях да съм намерила и усвоила всичко, което сега зная за естественото раждане и за привързаното родителство.

Още месеци преди да забременея се ориентирах да чета по темата. Всичко започна в търсене на болница, в която да родя. Четох из форуми, разкази на други мами, информация в коя болница какви са условията, лекарите, отношението, цените. И така ми светна какъв ужас е да се ражда в нашенска болница. От тема на тема попаднах на разкази за домашно раждане. Един от първите, които прочетох бе на М. Хареса ми, грабна ме преживяването. Един линк водеше към друг и така с всеки следващ материал, с натрупването на информация по темата някак неусетно нагласата ми тотално се промени. Всичко звучеше толкова „правилно” за мен, естествено. Поръчах си книги от Англия – за естествено раждане, за веге хранене по време на бременост, медитация за бремени и т.н.

Някъде между всичко това се случи и чудото – забременях. Понеже имам по-дълъг и малко своенравен цикъл, закъснението не ме беше впечатлило. Но все пак в един момент си казах „Хайде да се тествам”, но без особен ентусиазъм. Когато видях двете чертички, подскочих до тавана от радост. Най-сетне моето детенце ме беше избрало. И тогава си обясних защо последните 2-3 седмици бях някак необяснимо щастлива и радостна, ей така без видима причина. Нищо не бе в състояние да ми помрачи настроението. Бях пълна с позитивна енергия. А тя причината била невидима, но много основателна.

По това време вече ми се искаше и аз да родя максимално естествено. Но концепцията не бе избистрена. Половинката не беше поел достатъчно информация. Идеята го плашеше и тогава му се струваше абсурдна. Майка ми също я смяташе за безумна и безотговорна. И аз се съмнявах, че без подкрепа ще ми се получат нещата. И така си бременеех, ходех на минимум консултации – колкото да ми пускат кръвните изследвания, за видеозон не се натисках много. Практикувах си йогата, медитацията и си четях книжките. Хранех се здравословно, загубих всякакъв апетит за сладко и джънк фууд - колко са мъдри телата ни!

По настояване на близките се срещнах само с един лекар, само веднъж, известен с това, че е по-толерантен към естественото раждане. Това бе д-р Киров от Тина Киркова. Ей така, да си имам резервен план. А болницата е на 5 минути от дома ми.

Дойде време за визитата на Клер Лопринци – традиционна акушерка с многогодишен стаж. Знаех, че е идвала и предни години и много се радвах, че сегашната й визита съвпада с моята бременост. За моя изненада половинката се нави да дойде с мен на един целодневен семинар воден от нея. И благодарение на този семинар и срещата с хората там, партньорът ми промени отношението си. Пое някаква информация и стана склонен на домашно раждане (за ужас на майка ми). Тя бе имала две тежки, индуцирани раждания, с много нежелани екстри и грубости от болничния екип, и за нея притесненията и страховете бяха големи и основателни.

Разбирах я, но в същото време вече бях убедена, че съм на верен път и знаех какво е най-доброто за мен и моето дете. Вярвах в себе си, в тялото си, в мъдростта му. Е, с някаква частица от съзнанието си допусках, че може нещо да се обърка и да тичам в болницата. Опитвах се да не се фиксирам над идеята, за да не страдам после, ако не протекат нещата както искам. До последния миг и през ум не ми мина да стягам багаж за болницата.

Прочетох няколко книги, между които и един учебник за акушерки. Рових и търсех за възможни усложнения, спешни ситуации, но само за да съм информирана и подготвена. Това никак не променяше положителната ми нагласа, нито ме стресираше. Искам да подчертая, че нито една жена не е решила да роди у дома просто, защото е мода, различно или само на база четене из форуми. Обикновенно това е добре обмислено решение, подплатено с много подготовка и четене. Разбира се, самоподготовката не заменя лекарите. Но определено едно здравословно хранене, начин на живот и изобщо подготовка по време на бременността, както и за самото раждане, свеждат шанса за нужда от докторска намеса до почти нулев. Аз имах съвсем нормална и безпроблемна бременност и нямах противопоказания за раждане у дома. Ако имах някакви индикации или здравословни проблеми, бих избрала лекар и болница.

Само на най-близките си хора казах за намеренията си. Едно, че повечето хора нямаше да ме разберат и щяха да ме заклеймят като луда, и второ от малко суеверие. Казвах си, че като мине всичко, ще споделя, пък кой каквото иска да си мисли.

В къщи имаше ремонти, сглобяваха се мебели. Беше ми притеснено, че не сме готови. Но като изпрах нещата на бебето, се успокоих - и без мебели щях да посрещна моето съкровище. Шегувахме се вкъщи, че бебокът ще си чака термина. Майка ми бе на гости в деветия месец да помага с чистене, подреждане и прочие. Отиде си в провинцията при баща ми седмица преди раждането, спокойна ,че до термин има почти 20 дни. И се накани да се връща в неделя на 31-ви. Да но наш бейб реши да ни изненада, а може би мъдро е изпреварил баба си. И на 30–ти срещу 31-ви, в 01.30 ч. през нощта тапата започна да пада. Някак си все ми се искаше да родя без майка ми да е наоколо. Исках да й спестя стреса и тревогите, както и да не предаде такива на мен в момента на раждането. И така и стана.

Същия ден имах внезапен апетит за сладко и изпратих половинката за кутия донъти. Също вечерях два пъти, имах завиден апетит. В 01.30ч реших да лягам, но с полягването усетих по-силна и различна контракция от подготвителните, които последния месец бяха доста чести. Станах, разходих се, пак легнах и пак така. Отидох два пъти до тоалетната по голяма нужда. И ми светна лампичка. Бях чела за силен очистителен процес преди раждане. После видях нещо розово, докато пишках. Нямаше съмнение - падаше тапата. Изпаднах в лека еуфория. Въпреки че не бях сигурна дали ще имаме бебе скоро. Пак от други разкази знаех за случаи, в които се точи няколко дни, започва, затихва и т.н. И все пак бях превъзбудена и не можех да заспя. Пуснах Скайп и на линия бе само една приятелка Е. Повечето ми познати в България отдавна спяха, както и момичетата от форума. Започнах да споделям с приятелката ми какво се случва и усещам.

В началото контракциите бяха леки, поносими и не ми пречеха на писането в Скайп. Присъствието на вече раждала у дома жена, макар и виртуално, бе подкрепа за мен. А половинката още не исках да будя. По-добре бе да поспи и да има сили за после, а и в момента не ми бе нужен. Чувствах се добре сама. Да, но към 03ч и нещо ме усети, че топуркам из апартамента и банята. Често пишках и проверявах какво изтича – по малко бистра течност и розови и бели жилки и слуз (тапата). Той се зае да топли вода за компреси, наду ми родилната топка, разчисти масата и наоколо. Върху килима на пода постла непромокаеми подложки. Приготви ми вода, мед и лимон за пиене. Не ми се ядеше вече. Но пийвах често по глътка-две през цялото раждане. Около края на процеса много ми пресъхваше устата и бях адски жадна. До свещи и музика така и не се стигна.

Контракциите зачестиха и станаха регулярни на 8-10 мин. После се сгъстиха още - на 5 мин, на 4, на 3. Но все още не бяха много болезнени. А Е. отсече – скоро ще имате бебе. От там насетне часовете ми се губят – кога какво се е случвало, колко е продължило. Контракциите станаха по-болезнени и спрях да пиша. Още известно време половинката писа в Скайп. Но по-късно и той престана. Беше ми нужен.

Постоянно му напомнях да гаси повечето лампи, за да ми е приглушена светлината – това улеснява процеса. Но като се разсъмна вече нямаше как, карахме я на дневна светлина. Мъжът ми бе привидно спокоен, за което съм му благодарна. Не предаваше никакви притеснения и стрес на мен. Но вътрешно е бил доста притеснен.

Контракциите по едно време станаха болезнени. Опитвах различни пози. Французойката (на една страна полегнала като горния крак се подпира на нещо, рамото на мъжа например) не ми се получи. Права също, наведена не се търпеше. Оказа се, че единствената по-приемлива поза бе вариант на клекнала, с пръстите на краката на пода, петите във въздуха (под дупето), коленете на пода. Тялото изправено и се подпирах на ръце. Почти цялото раждане прекарах в тази поза и останах без крака. Измориха се, изтръпваха, коленцата се подбиха, идеше ми в един момент да легна и да заспя от умора. Но естествено нямаше как. Процесът си вървеше и мен никой не ме питаше.

Повърнах 4 пъти, при най-силните контракции. Но не спрях да пия течности. Приемах и Арника, както и Рескю ремеди.

Като стана по-прилично време сутринта, решихме да се обадим на моя приятелка, също родила у дома. Мисля ,че аз й звъннах, но ме връхлетя контракция и прехвърлих телефона на половинката. Той й обясни какво се случва и в прав текст я помоли да дойде, че ще е по-спокоен. Тя се отзова веднага. Час и нещо по-късно (около 10 ч.) долетя с едно такси. И се включи – пое компресите. Нямах болки в кръста и в началото слагах горещия компрес отпред ниско долу на корема – само там си ме боля. Но в един момент започнаха да ме дразнят компресите.

В началото топлихме с климатика. Знаех, че родилките се нуждаят от топлина в този момент. Но аз се оказах опако същество – когато не ми е добре, от топлина ми става по-лошо. И въпреки че бях само по един потник и си беше доста „свежо”, ги карах да спират климатика. В контракция ми беше топло. В паузите ми ставаше хладно, треперех и настръхвах. Контракциите бяха доста болезнени и попитах моята приятелка, като дойдат напъните, ще спрат ли контракциите. Да ама не. Тя каза,че може да спрат, но може и да преливат контракция – напън. И така и стана, до края си имах контракции. В един момент започнаха напъните. Преместих се на тоалетната чиния по неин съвет. Опитвах се да не напъвам съзнателно, за да не се разкъсам. Но не бях сигурна успявам ли. Все пак усещах напъни случващи се в мен, въпреки мен. Странно беше. През цялото раждане не се бях притеснила за бебето. Не мислех за мерене на тонове. Може би съм знаела, че е добре. А и го усещах, че мърда между контракциите, както и че участва в процеса. Приятелката ми разказа после, че заради слабата ми фигура, е било много видно как се променя формата на корема ми и в каква фаза съм, както и това, че и бебето участва в процеса.

На тоалетната чиния проверявах с ръка колко съм се отворила и дали се напипва главичка. Искаше ми се да се показва вече. През цялото време приятелката ми бе около и до мен. Подкрепяше ме като се придвижвах, дишаше заедно с мен, окуражаваше ме и успокояваше, че всичко е много добре и както трябва, че се справям прекрасно.

И половинката бе наоколо и помагаше както и с каквото можеше. Но за разлика от нея, като раждала жена и преживяла това, което се случваше, той нямаше нужния такт и на моменти се впускаше в някакви разговори и разкази за нещо си (дори не помня какво). Това ме разконцентрираше и му махвах с ръка да млъкне. Не зная как е изглеждало и звучало отстрани, но при болезнените контракции и напъни си виках, мучах, стенех на воля. За никакви съседи не ми пукаше. Това, което правех, бе най–важно в момента. Останалата част от света я нямаше в тази нощ.

В даден момент приятелката ми ме посъветва да се махна от тоалетната, че ще са ми много силни напъните в тази поза. Все пак не биваше да раждам в тоалетната. И се преместихме пак на пода в хола. Доста подложки и кърпи употребихме. Аз си кървях по малко през цялото време. Мисля и води изтичаха така по малко. Бяха бистри. С ръка напипвах нещо, казаха, че е главичката. Аз помислих, че май е в мехур или нещо, а приятелката ми каза, че това е косицата му. Съвсем на края се опрях с лакти на седалката на дивана, а с коленете на пода. ”Екипът” ми беше зад мен. Тя сменяше компреси на перинеума и го придържаше. Не знам колко дълго продължи това, но накрая имах чувството, че ще се разкъсам. Толкова бе силно паренето и разтягането. Но не се разкъсах за свое учудване. За разлика от приятелката ми, която не бе учудена. Когато раждането протича нормално и естествено, без да е форсирано от окситоцин и медикаменти, всичко става плавно и без сериозни поражения за раждащата. Първо излезе главичката и веднага изпитах облекчение. Мисля, тогава изкоментираха колко е красив. При следващ напън се показа до кръста. Не изплака, а само се размрънка, пърпореше и имаше още нещо из нослето и устата. На третия напън излезе целият. Имал е някак увита пъпна връв, но приятелката ми я е отмотала нежно от вратлето му. Половинката го пое и му осмука устата и нослето. Обърнаха го и ми го подадоха - малък, омазан и прекрасен. И как няма, моето дете! Моят Калоян! Не знаех как да го държа, толкова бе нежен и крехък. Аз си бях омацана с кръв по краката, той ме доукраси и нагоре. Чудна гледка ще да съм била. Но това нямаше значение, той бе в ръцете ми. Здрав и съвършен! Нямаше измъчен вид, бе с хубав цвят. Така се улисахме по него, че не погледнахме точния час. Но приехме, че се е родил в 13ч. Неделя, на обед, Хелоуин.

Седнах на пода, опрях си гърба на дивана и го гушах и заразглеждах. През това време екипът ми приспособи капака на кутията от донътите с алуминиево фолио за горенето на пъпната връв. Запалиха свещ и започнахме. Отне доста време – жилаво нещо е пъпната връв. Прегарянето е по-сигурен начин да се затворят кръвоносните съдове в сравнение с връзването с конец.

После увиха Калоян. А аз почивах известно време седнала. Сложих го да засуче. Малко ми се губи хронологията. Претеглиха го на един кантар, който ми даде приятелка. Но не бе много точен. Показа 3100гр. Плацентата не излезе веднага. Не излезе и през следващите 4 часа. Опитвах по съвет на приятелката ми да клекна, да се раздвижа, да понапъна, за да излезе. Но не стана. Бях подпухнала отдолу и след преживяното не ми се напъваше изобщо. Аз реанимирах, а те пооправиха малко обстановката, поизхвърлиха това онова, разпределиха кърпи за пране.

През целия предиобед майка ми звъня. Обикновено се чуваме като стана и още няколко пъти на ден. Мъжът ми се чудел какво да й казва. Аз ни приемах, ни предавах в процеса на раждане и не можех да дам акъл. Той не искал да я шашка и се впуснал в „бели” лъжи. Майка ми естествено усетила нещата. И баща ми запалил колата и се юрнали към София.

Исках да родя преди да дойдат и успях. Но с времето се притесних за плацентата. Бавеше се, а не исках да стигам до болница заради това и да се разделям с малкия. Исках да я родя и да взема душ, а не да ме заварват родителите изцапана и насред подложки с кръв. Към 16ч. приятелката ми си тръгна - все пак бе почивен ден, бе оставила детето си, за да е с мен и бе прекарала почти целия ден с нас. Леко притеснена, че плацентата не излиза, взех хомеопатично за целта. Към 17ч. получих отново контракции, доста силни и болезнени (може би от хомеопатичното), пак започнах да вокализирам. И след известно време плацентата се роди. От самото й излизане не ме боля, все пак в сравнение с бебето бе доста по-малка, а и мека. Огледахме я, бе цяла и изглеждаше точно както трябва. Прибрахме я в кутия във фризера. Вече можех да се поизкъпя. Нямах много сили, но на две на три се поизмих под душа. Сложих бикини и превръзка за родилки. Легнах на дивана, увих се и гушнах Калоян. Като по поръчка едва тогава пристигнаха родителите ми. Контракциите ми обаче се подновиха. Започваха слаби, засилваха се. Имах усещане, че ми се пишка. Отивах до тоалетната. Там силна контракция ми свиваше корема и матката, изкарвах кръв. Хубавото бе, че контракцията ме изпишкваше. Волево не можех да пишкам. Всичко там долу бе подпухнало и отекло. После следваше затишие, полягвах на дивана. После всичко се повтаряше. В паузите хапнах кисела и сочна ябълка, а по-късно и една крем супа. Пих и много течности, попивах като гъба. Контракциите продължиха до 22-23ч. Едва когато си легнах, се поуспокоиха нещата. Аз умирах за сън. Майка ми спа до мен и гушкаше Калоян. Той самият спа доста тази нощ. Явно изморен от идването си на бял свят. А и бебетата не се раждат гладни. И глътка коластра им е достатъчна да ги засити. На другия ден започнах редовно да му предлагам гърда. Всеки следващ път той засукваше по-бързо и по-умело. На третия ден ми слезе млякото. И изчезнаха тревогите дали е гладен и дали ще имам мляко. Мляко имаше много. Калоян е вече на една годинка и с гордост мога да кажа, че още го кърмя. Той никога не е смукал залъгалка (биберон), не е пил мляко от шише и няма вреден навик да смуче палец или нещо друго. Кърменето му дава всичко - храна, антитела, топлина, сигурност. Особено за новородените е много важно да са с майките си, а не отнесени за уж много важни процедури (къпане, мерене, мазане и прочие). Така наречената кенгурова грижа (кожа до кожа) е много полезна за всяко бебе, но най-вече за недоносените. Топлината и сърдечният ритъм на майката са благотворни за терморегулацията на бебчето, дишането и неговия сърдечен ритъм. Неотделянето на бебето от майката е много добра предпоставка и за успешно кърмене. Един ден това общуване ще ми липсва. Да чукна на дърво, Калоян е едно здравичко детенце. Засега няма алергии или атопичен дерматит. Зъбките никнат безпроблемно до момента. От части това предполагам се дължи на кърмата и привързаното родителство.

Но да се върнем на раждането.

Половинката в последствие каза, че се притеснявал за мен и ако не била приятелката ми, щял да ме понесе към Тина Киркова в даден момент.

За мен присъствието й бе незаменимо и много ценно. По никакъв начин не ме е притеснила или накарала да се чувствам неудобно. Мисля, че има дарба за тези неща. Чувствах я много подкрепяща, приемаща, окуражаваща, успокояваща, свежа, като майчина грижа, нежна, любяща. Не ме бива по писането и не мога да облека в думи усещането. Но беше много много хубаво, че бе с нас.

Благодаря й от сърце! Въпреки болката, имам прекрасен спомен за раждането си. И тя е част от него! Никога няма да забравя този ден. Това трябва да се преживее от всяка жена. Удовлетворението, че си посрещнала детето си по най-добрия начин е невероятно. Нужно ми бе време да осмисля всичко, но сега съм горда и много щастлива, че успях. Тялото ми и бебето успяха да си свършат работата прекрасно. Ценя всяка минута от това раждане. Носих това детенце 9 месеца под сърцето си. Отглеждах си прекрасно коремче. Полагах много грижи за себе си и за бебето през всичките месеци. И на финал преминахме през това незабравимо раждане заедно. Явно сме добър екип. Надявам се и занапред да е така!

Много съм благодарна и на М. за дистанционната подкрепа и съвети!

Питали са ме близки след това дали пак бих родила у дома. Да, бих!

Благодарна съм и на мъжа си, че уважи избора ми и даде най-доброто от себе си, за да улесни процеса и да посрещне сина ни!

А той е невероятен, съвършен и прекрасен. Не съм очаквала, че така ще изпълни и осмисли живота ми.

Сега гледам Калоян и си мисля, че децата ни наистина са наши учители. Още преди да го заченем, той промени толкова много неща в нас, направи ни по-добри. Поведе ни по една чудна и сияйна пътека. Нямам търпение да видя какво има по пътя!

[ обратно към главната страница ]