Домашното раждане на Димитриана

Калина беше лепнала някакъв вирус.  Цял ден беше с температура. Вечерта бях скапана и между 8:30 и 9 обявих, че не мога повече, раздадох нареждания как мъжа ми да сложи Калина в кревата и си легнах. На следващата сутрин се събудих още по тъмно. Отидох до тоалетната и нещо ме накара дълго да се задържа седнала на тоалетната чиния. Когато станах, най-накрая усетих стягане на корема. Седнах пак и постоях още малко. Писна ми - станах и усетих първата болезнена контракция. Трябваше да клекна, защото сякаш вените ми станаха метални и по тях протече ток. Когато се изправих, видях първата огнена точка на изгрева. Казах си „Така трябва да започне едно раждане!”. И то започна.

Постоях малко в тоалетната, но ми писна и се върнах в кревата, където спяха всички. Облякох се, защото ми стана студено (в средата на юли). В кревата не можех да лежа, защото болката беше непоносима и намерих утеха на колене и облегната на много възглавници. Контракциите бяха мъгляви като менструални болки - не много отчетливи и ясни кога почват, кога свършват. Само дето усещането за ток, който минава през вените ми, се усилваше - тялото ми се превръщаше в машина, която ми беше все по-трудно да управлявам. Това малко ме уплаши и ми се прииска да събудя заспалия си мъж. Точно в този момент, усетил движението и леките ми стенания, той се събуди. За секунди замени блажената си сутрешна физиономия с угрижена и въпроса „Какво става?”. Отговорът ми беше, че имам контракции, а следващия въпрос беше „Раждаш ли?”. ”Не знам, може да са просто контракции”. ”Добре, а какво да направя за теб?”. Бях гладна. Направи ми най-вкусната закуска на света - хляб, сирене и домат. Никога няма да я забравя - невероятно вкусна. Преместих се в детската, където трябваше да раждам. Калина също беше станала. Закусихме заедно на земята - аз, облегната на топката, тя - до мен. Тъкмо преполових закуската, когато усетих много болезнена контракция. Не можех да хапна повече. Засякохме контрациите - бяха на 2-3 минути от самото начало.

Следващите контракции също бяха от „новите”. Разбрах - раждам и тъкмо бях изгладила шийката, сега започвах разкритието. Болката от контракциите беше предимно заради хаоса. На всяка контракция притеснена дъщеря ми ме питаше „Какво става, мамо, боли ли те, искаш ли водичка?”. В началото само си припявах „аааа-оооо”, но усещането й за страх ме накара да чувствам наистина сериозна болка. Запушвах си ушите и се опитвах да надвикам детето. Това още повече я смути. Как да им обясня - машината ме беше превзела и вече не бях „мама”. На една контракция не успях да се овладея навреме и изключително агресивно изкрещях „Махни се!” на малката ми помощничка. Очите й се превърнаха в палачинки и се наляха със сълзи. Тя беше готова, че трябва да бъде силна, но не и това. . .

Баща й веднага схвана - изнесе я от стаята. Предполагам са си поговорили в другата стая и й е пуснал филмче, защото се забавиха няколко минути. През тези няколко кратки минути аз отново станах собственик на тялото си и за мое огромно учудване болката намаля до най-обикновено стягане на корема. Мъжът ми се върна, болката с него. Премести ме на кревата, защото коленете ми се бяха натъртили от земята. Взех си една хавлиена кърпа, с която си масажирах вагината, корема, перинеума и ануса. Беше облекчаващ масаж, защото болката ми беше отпред, ниско долу, където мъжът ми не можеше да стигне и да ми помогне. Всъщност той се мотаеше наоколо, но без да ми пречи, не питаше и не знам дори какво правеше. Все пак го усещах и това ме караше да чувам нещо в себе си, от което исках да избягам - болката. Не можех да й се изплъзна, за това пък можех да я надвикам. Повтарях нещо от сорта на „оооо, дааааа”. Краят на контракциите беше наистина много приятен и „даааа”-то беше напълно искрено. Понякога началото на новата контракция ме изненадваше и „мантрата” ми звучеше като „нееееооооооооодааааа, да, да, дааааа”. Което заедно с масажа с хавлията можете да си представите как е изглеждало.  :-)

Тогава машината започна нов процес. Изведнъж ми стана страшно горещо. Съблякох се чисто гола, но въпреки това се потях по време на контракциите, между тях ми ставаше студено. Започнах да треперя. Освен това ме обзе нечовешка погнуса от всичко около мен - дори от топката. Стана ми пак неудобно и започнах да търся утеха в други пози, за които бях чела - неуспешно, разбира се. Най-ужасна беше легналата поза - тя караше машината да ме накаже с контракции без пауза между тях. Търсейки поза по време на една контракция, започнах да ругая на ум. ”Проклети доктори. Как искам да имаше кой сега да ми каже, че съм стигнала до там, докъдето си мисля, че съм.” Изсмях се над себе си и отчаяно реших да потърся матка или някакъв знак докъде бих могла да съм.  Неуспешно.

Докато изведнъж: ”О, Господи! Какво е това?”.  Мъжът ми се ококори.  Бях напипала главата, но пред нея имаше нещо. За миг се изплаших, че е крайник, но в крайна сметка реших, че нищо не мога да направя на този етап - машината май си знаеше работата. На следващата контракция дадох на мъжа ми да пипне и той главата. Лицето му така се озари, че като го видях и силите ми се върнаха, изчезнаха всички ругатни и изведнъж ме осени усещането за вода - прекрасна топла вода, която размеква таза ми. След още 2 контракции, през които повтарях, че ми трябва някаква почивка, вече бях готова с решението си - помолих мъжа ми да донесе големия червен леген за пране пълен с топла вода.

Беше направил водата разкошна. Цопнах се точно в началото на една контракция и. . . о, чудо - тя спря. В този момент тялото ми пак стана мое, болката отшумя, стана тихо. От гениталите към главата си усетих бяла топла светлина, която ме изпълни с религиозно усещане. В този момент небето сякаш се отвори и през затъмняващите пердета един лъч светлина ме огря. Чух и ангелски песни, дори камбани. . . В този единствен момент на покой от голямата машина, аз изпитвах само едно единствено нещо: благодарност. Благодарността към моя силен и уверен мъж за този не съвсем удобен леген пълен с прекрасна топла вода. Изпитах благодарност към всички - дори към всички лекари на тази земя, че не бяха до мен точно в този момент. Целият свят в тези няколко мига беше прекрасен, беше съвършен.

А машината? ”Нямам контракции” си помисли мозъкът ми (в този момент, той също не беше от моя отбор), устата ми го повтори. Контракцията пак започна. Все пак бях намерила как да изкарам машината от строя - водата много ми помагаше за това - там контракциите бяха меки, чувствени, дори приятни. Но усещах, че не са супер ефективни, затова се опитвах да изляза от легена. Продължих с търсенето на поза, в която да родя и която да ми е удобна. Но на сушата всичко ставаше бавно и болезнено. За това се върнах в легена и се отказах от романтичното схващане, че таткото ще поеме главичката на бебето. Намерих позата и започнах да напъвам. Не знам защо - не изпитах нужда, просто машината си работеше чрез мен.

Ядосах й се и опитах да я изпреваря - напъвах по-силно, отколкото ме караше тя. Мъжът ми се опита да ме спре, но за мой огромен ужас бебето слизаше и се връщаше доста обратно навътре (след контракцята). Ядосах се още повече и напъвах още по-силно. Докато не усетих главата на бебето на дупето си. Вече се поуплаших от разкъсване, но навикът, умората и желанието да си гушна бебето и да си легна бяха създали неустоима инерция. Напънах един път - входът се отвори.  Опитах се да покажа на моя мъж, който ме придържаше, но какво е видял той, не зная.  Главата спря да се връща навътре, а пред влагалището беше останало само малко балонче околоплоден мехур. Започна дълго чаканата контракция, с която трябваше да излезе част от главата. Напънах, разтворих се. Усетих лека болка и се опитах да спра да напъвам, да се отпусна в тази част. Не знам спряла ли съм да напъвам, но усетих леко парване и нещо падна в ръката ми.

Мъжът ми възкликна „Господи, това е удивително!”. Думите му ме стреснаха и ме накараха да погледна надолу. Там в ръката ми се беше сгушила малката ми дъщеря. Беше прекрасен цвят, носеше се прекрасен аромат от току що спукания мехур. Беше прекрасна. Първото нещо, което извиках беше: ”Кали, бързо, роди се”.
И така едно семейство посрещна своя нов член.

Изписах всичко това, само за да имам повод да кажа:
Благодаря ти, скъпи мой, че си до мен! Бъди благословен!

 

[обратно към началната страница]