Домашното раждане на Мая

МОЕТО ДОМАШНО СЕДАЛИЩНО РАЖДАНЕ

В началото на септември, на обяд, 8 дни преди термина родих у дома втората си дъщеря. Раждането беше седалищно и продължи около 7 часа.

Мотивацията и първото ми раждане

Историята на моето домашно раждане започна преди повече от три години, когато прочетох разказа на Людмил и Мирена за раждането на тяхното момченце у дома. Същата година с мъжа ми ги посетихме 2 пъти и бях впечатлена от хармонията и спокойствието, които излъчват. Уверих се в написаното от Людмил, че това раждане е създало егрегор на любов над семейството. Така истината откликна в мен и започнах да чета всичко по темата, което можех да намеря, още повече, че планирах скорошно забременяване. Около година по-късно ми предстоеше първото раждане. Бях решила да бъде у дома, но не бях подготвена за толкова дълга първа фаза с изтичане на водите в продължение на 24 часа. Така в крайна сметка родих в болница и се наложи да изживея всички „екстри” на стандартното болнично раждане, като се започне от принудата да се попълнят и подпишат куп документи, даващи на непознати хора 100 % права над мен в момент, когато си слаб и уязвим, мине се през безцеремонното и грубо отношение на персонала /на молбата ми да затворят широко отворената балконска врата, т.к. беше през нощта, бях съблечена и ми беше много студено, лекарката ми се сопна : „Ти майка ли ще ставаш или лигла!”. Е, оказаха ми милост вместо вода, когато бях супер жадна, да ми дадат навлажнен памук за устните. Така и никой не си направи труда да ме информира какви медикаменти ми вкарват в тялото. Затова пък “n” на брой вагинални проверки на разкритието + епизиотомия, от която единият шев в последствие се отвори и получих инфекция. Разбира се никой не откликна на отчаяните ми молби да ми дадат детето поне за малко след раждането. Анестезиологът ми предозира упойката за шевовете и вместо 20 мин., както ми казаха бях под упойка 1 ч. и 20 мин., в които имах най-ужасните кошмари в живота си и едвам се събудих. Като се добави огромната и продължителна кръвозагуба след раждането, не е чудно, че имах обилен косопад и следродилна депресия.

За мен и дума не можеше да става за втори такъв опит и бях готова да поема отговорността за това, когато забременях отново. Четях много, в това число книги на английски, руски и немски, правех йога упражнения, посетих 2 семинара на Роси /първият заедно с таткото, а вторият с акушерката Клер Лопринци/. Редовно релаксирах с диска на Роси, посетих някои инициативи на „Естествено”.

И така времето минаваше и бебето растеше в мен. След семинара с Клер започнах да палпирам корема си. Вече бях в 6-7 месец, когато за пръв път напипах твърдите черепни кости на главичката на пъпа си. Нямах такъв спомен с първата си бременност и това ме изненада. Успокоявах се, че има още доста време бебето да се обърне. Отлагах до последно ехографа, за да дам възможност на бебчо да се обърне до края на осмия месец, но когато този момент дойде, само се потвърди това, което знаех – че бебето е разположено седалищно и ще е поне 3 кг, а може би и малко повече. Споделих притеснението си от това с Клер и тя ме посъветва да говоря на бебето да се обърне. Каза ми, че ако то иска ще го направи , както и че в крайна сметка някои бебета се раждат седалищно и те знаят как да направят това. Клер поиска да й напиша моята визия за раждането и ми препоръча да изключа думата „болка”, като я заменя с „дълбоко дишане в по-трудните моменти” или нещо такова, както и да помисля за изгаряне на пъпната връв.

Признавам, че имаше моменти в които си мислех защо точно на мен се случва това, която толкова искам да родя в къщи. Знаех, че алтернативата е секцио, но нямах никакво намерение да се дам да ме режат, както и да прекарам последните седмици от бременността пред лекарски кабинети, молейки се да ми позволят да родя нормално, още повече, че бях чела историята на Благовеста. От годините, прекарани в четене и осмисляне на духовната страна на човека бях убедена, че няма нищо случайно и, че щом ми се дава това изпитание, значи ще ми се даде и възможност, и сила да се справя, както и че нашият пример ще е от значение и за други майки. Успокояваше ме и това, че нямаше никакви индикации за възможни проблеми, изкарах лека бременност, освен това вече имах вагинално раждане и то сравнително скоро. Прочетох също така, че ако майката е активна по време на контракциите, в изправено положение или клечаща с опора, рисковете са минимални и повечето седалищни раждания протичат без усложнения.

Така с таткото подготвихме необходимото за домашно раждане и аз се настроих на вълната, че всичко ще е наред и ще родя бързо и лесно здраво и щастливо дете.

Домашното раждане

До последно нямах никакви индикации, че моментът наближава. В деня преди раждането бях почти непрекъснато на крак, ходихме по разни магазини, не толкова да пазаруваме, колкото да се разнообразя. Вечерта докато вечеряхме на двора /живеем в къща с двор/ погледнах луната. Беше почти пълна и си помислих, че съм чела, че много бебета се раждат на пълнолуние и дали утре няма да е големият ден.

И този път интуицията не ме излъга. Събудих се сутринта към 5,30 ч. и реших да отида до тоалетната. Усетих лека болка в кръста, малко над таза, след което изтекоха част от водите. Не беше много като при първото ми раждане. Нямах и никакви дефекации. Затова пък започна да се точи от мен някаква зелена течност, на моменти до наситено черна. Тогава не знаех, че това е мекониумът на бебето, който излиза от него заради седалищното му предлежание и малко се притесних. Мъжът ми стана и постели найлон на килима. Заради болката в кръста, която бързо се засилваше избрах позата на четири крака. Помолих мъжа ми да ме масажира в основата на гърба и това доста облекчаваше болката. От мен продължаваше да тече зелената течност и аз се питах дали всичко с бебето е наред. Много исках да му чуя тоновете със слушалки, но времето между контракциите се скъсяваше и така и не успявахме да ги чуем и засечем с хронометър. Тогава мъжът ми сложи ухо на корема ми и ме успокои, че ги чува. Скоро контракциите станаха много интензивни, идваха по три една след друга. В паузите между тях сядах на петите си, за да почивам. Бях натрупала куп с книги и разпечатани материали за раждането и мъжът ми се втурна да ги чете /така и не му остана време или мотивация преди това/. Предварително бяхме решили като дойде моментът да пуснем музика и запалим ароматни свещи, но сега когато той ми предложи, нищо не ме интересуваше, исках само да не ме пита нищо и да ме остави на мира. Преходът между I-ва и II-ра фаза стана много бързо. Не съм гледала часовника, но предполагам, че за не повече от 2-3 часа достигнах доста голямо разкритие и по време на контракциите вече усещах напъни към дупето, на които много трудно устоявах. Предполагах, че разкритието още не е пълно и гледах да не им се поддавам, доколкото можех. Дишах бързо и повърхностно, виках с пълно гърло и не можех да позная гласа си, сякаш идваше от дъното на земята. Реших да се оставя на събитията, без да се опитвам да ги контролирам. Само от време на време си повтарях, че раждам бързо и лесно здраво и щастливо дете. Че беше бързо, бързо беше и изпозабравих много от нещата, които планирах за този момент. Затова пък мъжът ми вече беше изчел много от материалите и ме успокояваше, че всичко върви по план. Даваше ми и вода, защото бях много жадна. На моменти си мислех : „Боже, защо трябва да е толкова трудно!”. На два пъти събрах сили да отида да седна на тоалетната чиния, но там контракциите ставаха още по-силни и се върнах към позата на четири крака, а мъжът ми продължаваше да ме масажира, понякога доста силно и се налагаше да го моля да отслаби натиска /2 дни след раждането мястото, където ме разтриваше ме боля от този масаж, но тогава това много ме облекчаваше/. Обаче главата на бебето продължаваше да е на пъпа ми и не усещах никакво движение. В един момент мекониумът спря да изтича /през цялото време мъжът ми всеотдайно бършеше под мен/ и започна да капе прозрачна кръв. Тогава мъжът ми каза, че трябва да приложим 2 техники, за да накараме бебето да се раздвижи /бях разпечатала материала от сайта на „Естествено”/. Накара ме да стана права и сложа единия си крак на ниско столче. В онзи момент това ми костваше неимоверни усилия и той ме подпираше. Направихме го два пъти по веднъж с всеки крак и усетих как бебето се раздвижи. За съжаление усетих също така, че от мен прокапа ярко червена кръв и извиках : „Разкъсах се, разкъсах се”. Но ми беше все едно.

В този момент реших да проверя какво ми е разкритието и напипах нещо меко. Не знаех какво е, само че е време да се оставя на напъните да ме водят. Спомних си думите на Мишел Оден, че при изгонването на седалищно бебе, клечащата поза е най-добра. Затова както бях изправена се подпрях на рамката на леглото и приклекнах. Със следващата контракция усетих, че нещо излиза от мен, беше меко на пипане, но не можех да го видя. Притесних се да не е плацентата, но мъжът ми каза, че е бяло и се успокоих. Още една контракция и го чух да казва, че това е дупето и че е момиченце. Почти веднага след това излезе и телцето, без главата. Бях доста изморена вече. В този момент контракциите спряха. Чух мъжът ми да казва : „Хайде, напъни, детето ще се задуши. Тесен ти е тазът, няма да излезе!” Гласът му звучеше доста притеснено. Казах „ Нямам контракция, нямам контракция”. Опитах да напъна със собствени сили, но не беше достатъчно. Времето течеше, а контракции нямаше. Усетих, че мъжът ми се опитва да разшири влагалището ми с пръсти. Казах му, че всичко е наред, събрах всички сили и напънах. Беше напълно достатъчно. Главичката излезе, а заедно с нея на земята за моя изненада пльосна и плацентата. Бебето обаче не проплака. Беше по-скоро синя, цялата й главичка в кръв /най-вероятно от плацентата/, имаше малко верникс на братлето и свивките на краката. Мъжът ми каза, че сърчицето й бие, но явно за няколкото минути преди да излезе главата пъпната връв е била попритисната и притокът на кислород е намалял. Не знам защо, но бях сигурна, че ще се оправи и не се паникьосах, а и знаех, че пъпната връв също я снабдява с кислород. Първо засмуках нослето й, но беше чисто. Тогава започнах да й правя изкуствено дишане и да й разтривам гърдичките и след малко тя прохърка. За всеки случай продължих още известно време, не знам колко дълго, времето тече различно в критични моменти, но може би 5-10 минути. Говорех й, че е безопасно да бъде в това тяло, че я обичаме и други такива. След малко дишането напълно се стабилизира и аз легнах на леглото, като малката беше на гърдите ми. Не пожела да засуче, но отваряше очи и се гледахме и опознавахме. Бяхме супер щастливи и удовлетворени. След около час заплака и пусна такъв глас, че вече не се съмнявах в капацитета на дробчетата й. Бяхме и сложили шапчица и я загърнахме в пелена. Така заедно прекарахме повече от 3 часа. После решихме да я поизмием, но преди това трябваше да се оправим с пъпната връв. Бяхме решили да я прегорим, за което се осведомихме от сайта на Клер. Бях подготвила картон, който обвихме с алуминиево фолио. Отгоре направихме процеп за пъпната връв. Сложихме картона откъм бебето, за да го пази от нагряване и над една купичка мъжът ми започна да прегаря връвта с дебела свещ. Отне ни 8 минути. Докато траеше процедурата бебето беше много спокойно, а като свърши заспа на гърдите ми. А аз реших да осъществя замисъла си да изям част от плацентата. Бях чела на не едно места, че следродовите кръвоизливи спират, ако жената изяде парченце от плацентата, защото е пълна с хормони. Е, не беше лесно и приятно, но се справих с едно малко парченце. Останалата част замразихме и ще я закопаем до някое дърво в градината.

По-късно поизмихме малката и около 4-5 часа след раждането тя засука доста лакомо.

След раждането се чувствах отлично. Нямах никакви болезнени контракции или други неудобства. Нямаше и никакви дефекации по време на раждането, може би защото бебето се придвижи в последния момент.

Няколко дни след раждането се прегледах. Оказа се, че имам разкъсвания на перинеума /третирах ги с невен и сега като пиша това, вече са зарастнали. Това доказва, че естествените разкъсвания зарастват по-бързо, защото са повърхностни и не засягат мускулите/. Имам и някакви вътрешни разкъсвания, но с хомеопатия и билки тялото ми ще се справи и с това. Лохиите ми спряха за 10-12 дни. Бяха много по-слаби от тези след първото раждане и сега нямам нито косопад, нито следродилна депресия.

На втория ден остатъкът от пъпната връв беше станал сух и черен, а сутринта на четвъртия ден се беше отделил /на голямата ми дъщеря падна на 13-тия ден, а когато ни изписваха на третия ден акушерката подръпна остатъка от връвта да провери пъпа и от гледката едва не припаднах/.

На 11-тия ден след раждането взехме акта за раждане. Заради един страхлив личен лекар, както и някои особено „компетентни” общински служители загубихме ненужно доста енергия за това. Но все пак всичко свърши добре благодарение на гинеколожката ми, която не само дойде да види детето и прояви човещина, но и пое отговорност.

В заключение

Това е най-великото събитие в живота ми. Мислено го изживявам отново и отново, за да се насладя на истинските мигове в него. Сякаш победата над страха и предразсъдъците, както и поемането на пълната отговорност за раждането на детето ми вля в мен и мъжа ми огромна сила и увереност, че можем да се справим с всичко в живота. Създаде и много силна връзка между трима ни, а най вероятно и егрегор на любов над семейството ни.

Благодаря на моя прекрасен, мултифункционален мъж, без чиято подкрепа едва ли щях да се справя.

Благодаря на всички майки, които осъществиха неасистирано домашно раждане преди мен и ми послужиха за пример. Може би Клер е права и ние наистина променяме историята.

Благодаря на силата, която ни е създала за потенциала, който е вложила в нас. От нас зависи да го осъзнаем и развием.

Мая

[ обратно към главната страница ]